Абарай Ренджи почука на вратата. Не получи отговор. Почука още веднъж. След това влезе в помещението.
Очакваше го познатата обстановка – кремави стени, дървен под, бюро, стол, канапе с тъмен цвят и маса.
Ренджи се огледа. След това се огледа отново и осъзна, че нещо липсва. Без да знае какво е то, започна да го търси. Разбра, че няма да го намери, и седна на канапето, за да си спомни за какво въобще е дошъл.
„Да донеса доклада, да свърша малко офисна работа и да честитя рожденния ден на капитан Кучики. И да му се извиня за това, че няма подарък.”
Изведнъж лампичката в главата му светна.
Ренджи се изправи и започна да обикаля из стаята.
- Капитане, къде сте? Капитанееее!
Прегледа шкафовете и чекмеджетата, за да се увери, че капитанът му не се е скрил някъде.
- Капитан Кучикиии! Не си играйте на криеница. А! Сетих се! Разигравате ме, защото забравих да ви купя подарък! Знаех си а-
Така и не успя да довърши. Усети как нещо го притиска към една от стените. Преди да осъзнае какво става, някой впи устните си в неговите.
Лампичката в ума на Абарай Ренджи спря да свети.
Някъде отдалеч дочу едва доловим, познат за него глас:
- Ренджи, току-що получих подаръка си.
И видя лицето на своя капитан.
И чу звук от затварянето на врата.
Минаха няколко минути, които сякаш бяха векове. Най-после лампичката отново светна.
„Преди малко... Капитан Кучики ме... целуна?” Лицето на Ренджи постепенно стана тъмночервено и той постоя още няколко минути облегнат на стената. След това седна на стола зад бюрото и започна да попълва документи.