[Fanfic][Complete] KHR - Seventy Years After The War

Ако не сте чели или гледали Katekyo Hitman Reborn! няма да схванете за какво иде реч. Ваш си е избора дали да четете или не.

Пролог

... мъглата, която възпира истинската същност на познанието...

Кръвта, която се сливаше по цвят с косата ‘и, обагряше земята. Очите ‘и вече губеха своя блясък, заедно с загубата на пурпурната течност.
Малкото останал индигов пламък от пръстена бавно угасваше.
Младата жена се опита да стигне уличния телефон, който беше далеч, но не успя. Отново падна на земята. Изправи се отново и отново падна, а кръвта продължаваше да тече. След минута отново беше на земята.
Цялото ‘и тяло беше в рани, но това нямаше значение в момента. Трябваше да стигне проклетия уличен телефон, за да повика помощ. Нейният живот, както и животите на много нейни подчинени, зависеха от нея и тя не можеше да се провали. Телефонът беше все по-близо и по-близо.
Направи още няколко крачки и протегна окървавената си ръка... и го стигна. С много усилия влезе в кабината и взе слушалката. Отново с много усилия, извади от джоба на сакото си няколко монети и ги пусна в предназначеното място. След това набра номера.
- ... Ше-ше...фе... Пратете подк-к-крепление... Врагът беше по-слаб от нас, но... но...
Усети, че губи съзнание. Телефонната слушалка бавно се изплъзна от ръката ‘и. Свлече се на земята, след това всичко беше черно. Само черно.
- ... Ало? Саюри, там ли си? Саюри!

... дъждът, който отмива абсолютно всичко...

Той постоянно се блъскаше в останалите хора, в опит да се добере колкото се може по-бързо до уговореното място. Те му правеха забележки, той се извиняваше и отново продължаваше да ги блъска. След известно време видя добре познатата фигура в черно и червено. Усмивката му растеше със всяка измината крачка, не я беше виждал от няколко месеца и момента най-после дойде.
Вдигна ръката си за поздрав и синия камък на пръстена му проблесна на слънцето. Усмихна се още по-широко и зачака за отсрещната реакция.
Жената също го видя и изражението и премина от яростно към още по-яростно. Тя започна да се приближава с доста солидни крачки, запрятайки черно-червените ръкави на униформата си.
- Спокойно, закъснях само с час и половина. – спокойно каза мъжът, без да взима под внимание физиономията на разяреното същество, набиращо скорост.
- Изуми Кей, копеле такова, готов ли си за собствената си смърт?! – изкрещя приближаващата се към него, която вече тичаше. Когато най-после застана пред него, започна да го удря с юмруци където ‘и попадне.
- Анна, успокой се, не съм дошъл чак до тук, за да ме биеш. – ухили се мъжа и се почеса по тила с глупаво изражение на лицето, което след няколко мига беше сериозно. Започна да говори, а тя не знаеше как да реагира. Пръстите ‘и, с изключително много пръстени (единия от които – с официалната емблема на организацията Вария), започнаха да треперят. След като той най-после приключи, тя успя да каже само:
- Какво, по дяволите?
Все още трепереше.

... бурята, който свирепо отвява всичко...

Той вървеше по коридорите на огромного имение, търсейки целта си. За Бога, живееше тук от няколко години и все още се губеше през ден. Толкова често се беше чудил защо това място трябва да е толкова голямо, но отговор не получаваше. И без това нямаше смисъл да получи отговор.
Извади запалката си от единия джоб на черното сако, след това извади и кутия. Взе си една цигара и я запали. Осемнадесетата цигара за деня вече гореше. Беше се и запитвал защо пуши толкова много. Отговорът отново не дойде. Дръпна от цигарата.
Покрай него минаха няколко прислужници и измънкаха под носа си обичайното „Здравейте, господин Матсуо.’. Нищо ново. Питаше се и защо проклетите прислужници се влачат на групи от по 3-4 екземпляра, поредния въпрос без отговор. Дръпна си още веднъж и продължи да обикаля. Продължи да дърпа, докато не изпуши цигарата. Хвърли я на земята, без да я загаси.
Търсеният кабинет все още не се виждаше никъде. Посегна към джоба, за да извади отново кутията с цигари, но се спря. Вече стоеше на няколко крачки от вратата на кабинета. Приближи се и почука. Загледа се в червения камък на пръстена си.
След като не получи отговор, влезе в помещението. Очите му бавно, но сигурно, се отвориха широко. С радиус поне един метър. Гледката наистина беше неочаквана.

... слънцето, което осветява цялото небе...

Мъжът на бара си поръча още едно питие, оглеждайки обстановката. На пръв поглед нямаше нищо интересно – дим, смях и плът в големи количества. Може би, всъщност, наистина нямаше нищо. Може би, всъщност, беше станал толкова параноичен, че да намира ненормални неща в напълно нормалното.
Продължи да се оглежда. Забеляза, че няколко добре изглеждащи жени го гледат. Те видяха, че ги е забелязал, и започнаха да се смеят. Това не му направи никакво впечатление – случваше се често.
Той видя някакъв подозрително изглеждащ тип. Загледа се отново във въпросния човек и не откри нищо подозрително, явно наистина беше станал твърде параноичен.
Напоследък се бяха случили много неща, наистина много. Много неща, които въобще не бяха приятни и не носеха приятни спомени.
Остави пари, предостатъчни за сметката му, и се запъти към вратата на бара. Излезе от заведението. И телефонът му звънна.

... светкавицата, която се противопоставя на ударите...

Единственото, което успя да види беше приближаващата се светлина. Усети как нещо се забива в крака ‘и, нещо наистина голямо. Тя изкрещя и се свлече на земята, притискайки с ръка ранения си крайник. Към нея се приближаваше още нещо, което би я довършило ако я уцели. Жената изпълзя настрани и предназначената за нея атака не я улучи. Отдръпна ръката от крака си и на лицето ‘и се изписа ужас, примесен със малка доза страх. Раната беше наистина сериозна, може би този крак щеше да ‘и създава проблеми в бъдещето.
Тя се опита да изпълзи до по-безопасно място, за да превърже ранения крайник. Добра се до близките храсти и се скри там. Знаеше отлично, че може да бъде намерена без проблем, но се чувстваше спокойна.
Тя съблече сакото си и светкавично го накъса на парчета, наподобяващи бинтовете по форма. Започна да превързва огромната рана, като стискаше зъби. Ръцете ‘и трепереха, една сълза се търкулна по дясната ‘и буза. Тя я избърса и продължи да превързва крака си.
След като беше готова, се изправи с много усилия и закуцука към базата. За нито един момент не помисли, че оставя лесно различими кървави дири. Единственото важно в момента беше да се свърже с шефа си.

... облакът, който винаги сам изминава пътя си...

Враговете продължаваха да прииждат, сякаш нямаха край.
...тридесет и втори, тридесет и трети, тридесет и четвърти– повалени с един удар на земята. Убити с един удар.
Продължаваха и продължаваха да идват нови, а той продължаваше да ги убива с един удар. Никога не щадеше враговете си, никога не ги оставяше живи.
... петдесет и седми, петдесет и осми, петдесет и девети... седемдесети, седемдесет и първи, седемдесет и втори...
Броят на труповете бързо се увеличаваше, намаляйки броя на живите хора.
...деветдесет и пети, деветдесет и шести, деветдесет и седми. Край.
На бойното поле остана една единствена жива душа.
Луната осветяваше мястото, осветяваше и него. Лилавият пламък на пръстена, който носеше на дясната си ръка, постепенно изчезна.
Мъжът се засмя. Не се смееше често, но този път го направи. Смехът му не показваше нито радост, нито което и да е било друго положително чувство. Садистичен смях, породен от това, което се беше случило на противниците му. Деветдесет и седемте му противника вече лежаха мъртви и обезвредени, беше му смешно.
След като пръстенът напълно спря да свети, той тръгна към базата, за да изготви доклад и да го предаде на шефа си. Продължаваше да се смее.

... и небето, което прави всички щастливи...

Ръцете му трепереха, не можеше да повярва на случващото се. Но всичко беше реалност и той много добре го знаеше. Какво, по дяволите, се беше случило с нея? Как така по-слаб от тях враг ги беше победил? Това преминаваше границите на нормалното, поне според него.
Взе мобилният си телефон от бюрото и се зае с издирването на определен номер в километричния му телефонен указател. Най-после го намери.
Разговорът му отне една минута и двадесет и една секунди. Просто беше казал да изпратят подкрепление на посочения от сегашния носител на Вонгола пръстена на мъглата адрес.
Но не успя да се успокои. Въпреки, че нямаше от какво да се притеснява, след като подкреплението беше изпратено. Стомахът му беше свит и мисълта да изпие на екс две бутилки вино му се стори доста привлекателна.
Изправи се и отиде до мястото, в което държеше алкохола. Взе си бутилка уиски и я отвори бързо. Не потърси чаша, пиеше направо от шишето.
Това не го удовлетвори. Чувстваше се жалък по този начин. Не трябваше дванадесетата глава на фамилията Вонгола да се държи така, нали? Той се свлече на земята, все още надигайки вече олекналото шише.

Много неща се бяха променили за седемдесет години. След битката с вече несъществуващата фамилия Милфиоре, Вонгола се бяха принудили да приветстват единадесетата генерация. А тя се оказа негодна за длъжността си.
Вонгола пръстените, както и останалата част от 7^3 беше унищожена и заместниците бяха значително по-слаби.
Много от хората знаеха, че единадесетата генерация ще доведе единствено до унищожението на Вонгола, но нямаше какво да се направи. Все пак единадесетия шеф беше единствения син на Савада Тсунайоши, все пак той сам беше избрал тези носители на пръстените.
Савада Акио загина на тридесет и четири годишна възраст, по време на битка. Заедно с него загинаха и носителите на Вонгола пръстени. Синът на Акио, Хидеки, бе провъзгласен за дванадесета глава на Вонгола веднага след смъртта на единадесетия. Той се оказа още по-неподходящ за поста си и от баща си.

Глава 1

- Ше... – бе единственото, което Куга Матсуо, носителя на Вонгола пръстена на бурята, успя да каже след гледката. Пред очите му, в цялата си прелест, сегашния шеф на фамилията Вонгола лежеше в безсъзнание заради твърде голямото количество на поетия алкохол.
Кабинета вонеше на вино, той усети как стомаха му започна да се преобръща.
- Шефе!
След вика, четири прислужници дотърчаха с притеснени изражения на лицата. Нито една от тях не помръдна.
- Какво сте зяпнали, за Бога, направете нещо!
Този път и четирите реагираха. Оказаха малко помощ при занасянето на Дванадесетия до покоите му, след това се върнаха към предишните си задължения.
Матсуо се прибра в стаята си и моментално легна на леглото, без дори да се съблече. Твърде много му се струпваше напоследък и това вече беше черешката върху глазурата на сладоледа.
- И това ли е човека, на който служа? – прошепна той и се изсмя, сякаш това беше нещо наистина смешно. – Ако продължи по този начин, ще се превърне в поредната пияница, бягаща от задълженията си. Кой път вече стана? Двадесети? Тридесети?
Той продължи да се смее. След известно време заспа.

- Какво? Отново ли? – Изуми Кей, носителят на Вонгола пръстена с елемент дъжд, въздъхна. – Веднага идвам. – след това затвори телефона. Жената до него отново се ядоса.
- Какво?! Изминах всичкия този път, чаках те час и половина, и сега си тръгваш просто защото шефа ти се е напил за пореден път?! Така ли?!
- Чакай малко, това е важно. Не бъди та-
- Майната ти!
Анна, един от офицерите на организацията Вария, удари Кей с всичка сила и направи още по-яростно изражение.
- Ахаа, знам защо си такава. Защото си в ци-
Последва още един, по-силен, удар.
- Нищо не знаеш, копеле такова. Майната ти.
Кей само се ухили и избърса струйката кръв, стичаща се по брадичката му. Помаха с ръка и тръгна към Вонгола имението.

Прислужниците, които в момента се намираха пред кабинета се поклониха при появата на Минами Сай, носителя на Вонгола пръстена, чийто пламък беше с лилав цвят. Една от тях се изчерви като домат и не успя да каже нищо. Той само се усмихна самодоволно и понечи да почука на вратата.
- Извинете, но господарят не се чувстваше добре и тряб-
- Ясно. Благодаря за информацията. – след което се запъти към стаята на Савада Хидеки. След като стигна, влезе без да почука на вратата и още от прага усети мириса на алкохол. Остави доклада на нощното шкафче и се запъти към собствената си стая.

Кагура Ичиро, „слънцето” на фамилията вонгола, тичаше по празните улици на Рим с притеснено изражение. Току-що бе получил обаждане от един свой подчинен, с което се разбираше за критичното състояние на Нанака Юмико, носителят на единствения останал пръстен от 7^3 с елемент светкавица. Подчиненият беше казал и че ще уреди изпращането на медицински отряд. Ичиро му бе отвърнал, че сам ще се погрижи за проблема. И ето го сега, търсещ нещо, чието местоположение не знае.
И ето, че я видя. От далече приличаше на мъртва, но той забеляза съвсем лекото движение, което извършваха устните ‘и при всяко вдишване. Ръката му моментално се обгърна с жълта светлина.
Приближи се до нея и започна да лекува огромната рана.
‘Господи, ако бях закъснял още малко щеше да умре от кръвозагуба. Въпреки, че раната е на крака...”
След няколко минути платът, който някога беше част от сако, стана излишен по простата причина, че рана за превръзване вече нямаше. Юмико започна да идва в съзнание.
- Толкова с-съжалявам... Ако бях малко по-силна... – прошепна тя трудно доловимо.
- Не говори, още не си се възстановила съвсем от кръвозагубата. Представила си се добре.
Тя спря да се опитва да каже нещо и затвори очи.

Глава 2

Из дневника на Савада Хидеки

25 февруари
Днес беше погребението на загиналите при битка мои подчинени. Спи ми се, боли ме главата.
Мразя погребенията. Мразя да гледам разплаканите лица на съпругите и децата, карат ме да се чувствам виновен. Какъвто всъщност съм.
Напоследък има твърде много погребения, защото има твърде много жертви. Нещо се случва, но още не мога да разбера какво.

26 февруари
Писна ми от цялата ш*бана работа. Писна ми от Вария. Наистина ми писна, ако можех, щях да ги изпратя всичките на един безлюден остров. Тъпи копелета, знаят ли въобще какво е да изпълняваш точно указанията на някого? Досадници.

27 февруари
Край. Ще го убия, каквото и да ми струва. Както и всички останали Вария копелета. Днес получих още оплаквания заради тях и най-вече техния проклет шеф. Искам първо него да убия. Копеле.
Както и оная лигла.. Нещо с А и беше името. Само крещи, мрънка и се държи като пълен идиот. И нея искам да убия.
Главата ме боли, но не знам защо. Виждам и че бутилките ми с вино изчезват, изглежда някой ми ги краде.

2 март
За Бога! Няма спомени да съм писал някои от нещата в дневника ми. Но почерка е мой и явно аз съм ги писал.
Главата ми наистина ме боли. И ми се повръща. Мисля, че знам защо лиспват бутилките с вино. Мисля и че знам защо Матсуо-кун се държи странно напоследък. Както и не само той. Всички се държат някак си странно с мен. Не знам защо, но е различно.

Из дневника на Изуми Кей

4 март
Нещо става с Савада и мога да го усетя. Много пие напоследък и много рядко е трезвен. Мамка му, сега целия ми ден е провален. Най-после дойде деня, в който имах бизнес среща с някого от офицерите на Вария. И точно когато късмета ми се усмихна, се оказа, че Савада отново се е напил. Мамка му. Следващата бизнес среща с Вария е чак следващия месец. А би било странно да отида преди този ден да дойде във Вария имението, за да се видя с Анна, нали?

5 март
Тая работа започва да замирисва на гнило. Не само, че Савада продължава да пие, но и атаките срешу Вонгола значително се увеличиха. Врагът е силен, щом е успял да победи Саюри и Юмико.
Не мога да се успокоя и само обикалям из имението. Така е от няколко часа. Сай продължава да ми повтаря, че ще ме разчлени ако продължа да го дразня с моите глупости, но просто не мога да спра.

8 март
Нещата стават все по-странни. Отрядът на... как му беше името.. аа, да – Фабио! Както и да е, отрядът му е бил победен. Не знам кой ги е победил, май никой не знае.
Не очаквах врагът да нападне Вария, но изглежда се случи. Притеснявам се още повече и продължавам да обикалям. Сай още веднъж ми каза, че ще ме разчлени ако продължа, но изглежда се е отказал. Не ми го е казвал от петнадесет минути! Цели петнадесет минути!

Из дневника на Фабио

8 март
Нещата не вървят на добре. Шефа каза, че не съм достоен за позицията офицер. Също каза и че не ставам за член на Вария, след това счупи някакъв проклет кристален сервиз с чаши за вино в главата ми, както и в гърба ми. Явно ми е сърдит.

Нещо дебилно, което представя шефа на Вария в най-добрата му светлина.

Omake

6-те фигури стояха точно в средата на стаята, подредени в идеална права линия. Единственото, което ги различаваше от статуите и паметниците бяха малките капчици пот, стичащи се по лицата им. Пред тях стоеше техния любим и възлюбен шеф, Виторио.
Вече от половин час го чакаха да измисли някоя що-годе нормална мисия. И ето, че той най-после заговори.
- Отрежете главата на онова тъпо копеле, което не успя да си изпълни мисията.
И шестимата се сетиха за кого става на въпрос.
- Който от вас има катана, или меч, или нещо подобно, да си вдигне ръката.
Никой не вдигна ръка.
Виторио впи проницателния си поглед в единствената жена от групата.
- Ти нямаше ли меч?
Тя поклати в глава. Той продължи да я гледа, след което отново заговори:
- Помня, че имаше меч. Аа, чакай малко, не беше ти. Един от предишните офицери на Вария беше. Сещате ли се?
Никой от стаята не се сещаше.
- Оня бе! Оня! – те продължаваха да го гледат като идиоти – оня! Оня, дето си отрязал ръката!
Все още никой не се сети.
- Идиоти! Оня с женската прическа! Сега сетихте ли се? – всички закимаха с глави. – както и да е, мисията ви е да отрежете главата на онзи, който не си изпълни мисията. Щом нямате меч, отрежете я с кухненски нож. И не го точете, че да страда повече. Сега вървете и да си изпълните мисията, иначе собственоръчно ще ви отрежа главите с ненаточен кухненски нож.
Шестимата излезнаха от кабинета, за да изпълнят мисията. Виторио си наля нова чаша вино и се зае с мислите за това колко бавно схващат подчинените му.

Глава 3

Дните, седмиците и месеците минаваха бавно. Много от членовете на Вонгола биваха намирани мъртви. Най-странното от всичко беше, че всички сами бяха посегнали на животите си. Удавени във ваната, обесени на абажура, прерязали вените си. Всички. Съставът на Вонгола значително намаля и състоянието на Хидеки значително се влошаваше. Той често се напиваше, а когато не беше трезвен поведението му наподобяваше това на психично болните. Говореше си сам, настроението му постоянно се променяше. Взимаше незрели решения, каквито никога не бе взимал. Подчинените му забелязваха миниатюрни убождания по ръцете му, абсолютно винаги когато запретнеше ръкавите си.

Хидеки стоеше на стола зад бюрото си и мълчаливо се взираше в нищото. Състоянието му наподобяваше хистерия, но въпреки това беше различно. Очите му бяха празни, но в главата му се загнездваха мисли за милиони различни и несвързани неща. Мислите не оставаха в главата му дълго време, изчезваха светкавично както се бяха появили, отстъпвайки място на други такива.
Изведнъж нещо прещрака в главата му. Мисълта бе толкова ясна, толкова реална и толкова смислена. Гласеше само едно нещо – тишина. Беше много тихо, необикновенно, нереално тихо. Скоро тази мисъл се замести от друга, още по-реална от предишната – опасност. Опасност!
Червената лампичка в главата му започна да свети в ярко червено.
Тогава, за пръв път от много време насам, всичко в главата на Хидеки се избистри. Това стана изключително бързо, толкова бързо, за да не може да го осъзнае дори самия той.
Почувства, че бързо се отдалечава от границата на здравия разум и лудостта. След няколко секунди вече мислеше трезво, дори плашещо трезво.
Опасност! Опасност! Опасност!
Лампичката светна още по-ярко, този път в кърваво червен цвят. След това той видя нещо странно – кръв. Кръв, която се излива като река по стълбите на имението. И в тази река имаше нещо, което плува – собственото му тяло. След известно време тялото започна постепенно да потъва в течността, прекратявайки видението.
Той светкавично се изправи от стола и тръгна към вратата. След секунди вече стоеше в коридора.
Сега накъде?
Не можеше да помръдне, краката му се бяха вледенили. Цялото му тяло започна да трепери, но мислите му оставаха ясни заради една единствена причина – първичния страх.
Хидеки чу стъпки в коридора. След това се появи и сянката.
Саюри мина покрай него, сякаш не го забелязва. Но изведнъж се обърна.
- Шефе? Шефе, добре ли сте? Да не би да не се чувствате наред? Какво става? Да повикам ли лекар?
Сърцето на Хидеки се вледени от страх. В лицето ‘и имаше нещо. Нещо различно. Това не беше тази Саюри, с която той се запозна преди десет години. Не можеше да разбере какво точно не беше наред, но определено това нещо съществуваше.
Той не успя да каже нищо, просто продължи да трепери, взирайки се в нея.
- Знаех си.
Изведнъж лицето на жената се разтегна в садистична усмивка.
- Знаех си, че интуицията ви ще проработи, шефе. Все пак сте внук на великия Савада Тсунайоши, нали така?
Усмивката ‘и растеше, неговият страх – също.
- Какво си мислехте, шефе? Че няма да го забележа ли? Начинът, по който всички се отнасят с мен, ето това. Вие ми се усмихвахте, но аз успях да видя че го правите единствено от съжаление. Все пак съм илюзионист, нали? Нямаше начин да не разбера.. Така е, аз съм най-слабата от всички, това си мислехте през цялото време. Не отричайте, шефе, така е. Много добре го знам.
Той продължи да трепери, мислейки, че това е някаква шега. Но не беше, знаеше го дълбоко в сърцето си. Всичко, което тя каза беше вярно.
- И все пак успях да ви заблудя. Не съм силна, но съм добра актриса, нали така? Точно така, шефе, това не е никаква шега. Всичко е реално.
Саюри се обърна и започна бавно да пристъпва към него. Скоро нейното лице беше на сантиметър от неговото. Той почувства как нещо в него се надига. Напоследък имаше толкова много работа. Нямаше свободно време, през което да задоволи нуждите си като мъж. Сега не трепереше само от страх, но и от силно желание и похот. Тя беше негова подчинена, но въпреки това – жена.
Устните ‘и бяха на милиметри от неговите. Усмивката ‘и растеше.
Изведнъж нещо прободе корема на Хидеки. Саюри се отдалечи от него. Тя започна да се смее. Смееше се с цяло гърло, от все сърце.
Той бавно извъртя главата си надолу и видя копието, стърчащо от корема му. И тогава направи нещо странно – побягна.. Започна да крещи за помощ, но никой не се обади.
Слезе на долния етаж и едва не получи сърдечен удар от гледката. Кръв. Пурпурна кръв, която тече по пода като малко горско поточе. В поточето плуваха множество тела. Той различи телата на носителите на Вонгола пръстени. И колкото и да беше странно, не почувства нищо. Сякаш онова видение го бе подготвило за това, което сега се случваше.
В телата имаше нещо нередно, нещо извън неговите морални норми. От петте тела липсваше по един пръст.
Изведнъж някой изтръгна копието от корема му. За момент той се успокои. Да, това беше сън. Реалистичен сън, предизвикан от стреса му.
Но въпреки това негово спокойствие, той знаеше, че всичко е реално.
Чу гласа на Саюри зад себе си.
- Това не е сън, шефе. Не е илюзия. Единствената илюзия беше това, че съм най-слабата. Може и така да е било, но сега, с Вонгола пръстените, всичко ще се промени.
И копието прободе главата му. Трупа му бавно се свлече на пода. Тя се запъти към входната врата с огромна усмивка на лицето си.

Епилог

- Какво да кажем на другите мафия босове? – попита тъмнокосата жена с Вария униформа. Русият мъж до нея я погледна, след което се усмихна.
- Че са умрели при пожар.
И имението се взриви изведнъж. Жената хвърли поглед, който издаваше очудване, отчаяние, гняв и неразбиране смесени в едно.
- Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?! Копеле такова! Как можа?!
Той се усмихна и я потупа по главата.
- Просто заличавам следите.
След което се запъти към имението на организацията Вария, за да свърши офисната работа и да потормози подчинените си.
Тя продължаваше да гледа с онзи странен поглед, след което също се усмихна и погледна към горящата сграда.
- Разбирам, шефе. Ясно ми стана.