Разкази ::

Луната по-красива ли е от мен?
'


Сега разбирах защо той казваше, че е красива. Разбирах какво изпитваше преди, когато я гледаше. Разбирах какви бяха чувствата му тогава; колко силни бяха те. Сега знаех защо, когато я гледаше, сякаш потъваше в нейния свят и забравяше за всички около него. Погледнах я... наистина беше красива. Сиянието, което извираше от нея, завладяваше всяка моя мисъл. Сребриста й светлина замъгляваше всяко чувство. И сега бях сигурен, че изглеждам също като него през онези дни на "слабост". Със сигурност имах същото страховито изражение и плашещи очи. За момент сякаш тя ми даде разрешение да надникна в спомените си да се върна при него.. точно в онзи момент.

*****************

"Кажи ми... има ли нещо, което те тревожи?" попитах го, заглеждайки се в лицето му. Нежните му черти бяха спокойни, устните - леко разтворени, а очите му бяха толкова празни. Топлият му дъх се смесваше с нощния въздух. Погледна ме с ъгъла на очите си и само леко поклати глава. След това отново се загледа нагоре. От няколко седмици насам той не спираше да се взира в луната сякаш тя решаваше всичките му проблеми.
Аз също я погледнах. Честно казано не виждах нищо специално. Просто сребърен кръг на небето. Нямаше нищо толкова необикновено, невероятно или дори вълшебно, което да накара някого да е толкова привлечен от нея. Но той беше. Не спираше да я гледа с това спокойно изражение, което понякога изглеждаше дори страшно, и тези плашещо празни очи.
"Не разбирам." проговорих отново и този път той се обърна изцяло към мен, гледайки ме любопитно. "Не разбирам какво намираш в луната. Не разбирам защо я гледаш постоянно и не говориш с мен." продължих аз, сега гледайки в очите му. Странно... празнината все още попълваше по-голямата част от тях, но сега имаше и нещо друго. Нещо, приличащо на надежда, копнеж.
"Защото е красива." ах, тази нежна мелодия, която не бях чувал от толкова много време. Сега беше мой ред да съм любопитен.
"Красива?" попитах го. Видях как накланя леко главата си настрани и лека усмивка се прокрадна по устните му. Не ми отговори. Просто се отдалечи от прозореца и седна на дивана. Последвах го и се настаних до него. Веднага щом седнах протегнах ръце и го придърпах плътно до себе си. Той дори не реагира на докосването ми. Просто ме остави да правя каквото поискам.
Наистина не разбирах защо е всичко това. С всеки изминал ден ние все повече и повече се отдалечавахме един то друг... и мен ме болеше.
"Какво има?" попита ме изведнъж той. Изучаваше лицето ми с тъмните си, горящи кожата ми, очи. За пореден път днес се вгледах дълбоко в тях.
Празнината беше всичко, което намирах сега. Желанието от преди минути сякаш се бе изпарило без да остави никакви следи след себе си. Стоях така, загледан в очите му, няколко минути, а после просто се загледах в стената пред мен.
Той се раздвижи в ръцете ми и обърна тялото си срещу моето, но аз все още не исках да го погледна. Беше ме страх отново да потъна в тази празна дупка. Беше ме страх, че ако го направя, този път ще разбера истината. Той облегна глава на гърдите ми; усещах дъха му дори през тениската си. Притиснах го по-силно до себе си и зарових лице в косата му, вдишвайки от аромата му - миришеше на тъга.
Бавно се отдръпнах от него и се изправих. Не можех да понасям да не усещам тялото му, но не можех и да издържам това съжаление преливащо от него, когато бяхме близо един до друг.
"Тъжен си." обясних му, когато усетих, че хваща ръката ми.
Застанах пред прозореца и отново погледнах нагоре. Не можех да разбера. Огледах цялото небе. Приличаше на платно на художник обляно в тъмен сивкаво син цвят, отгоре напръскан със светла боя, капките представляващи звезди; и един голям сребрист кръг в средата. Беше наистина красиво да гледаш всичко това, но луната сама по себе си не беше толкова прелестна. Красивият цвят на нощното небе и малките светещи точки около нея й придаваха това величество, но... нищо повече.
Усетих как две ръце се увиват около кръста ми.
"Не съм тъжен." устните му бяха на врата ми, галеха кожата ми; изтръпнах. "Аз съм щастлив." и го каза с такава увереност, че за момент се усъмних, че аз полудявам.
Бавно се обърнах към него и се осмелих да погледна в очите му. И все пак не си разрешавах да се поддам; да се изгубя в тях.
"Кажи..." започнах, но устните му ме прекъснаха. Мека целувка показваща емоциите, които очите му криеха от мен.
"Да… тя е." промърмори той между няколко целувки.

*****************

Усмихнах се слабо срещу луната. Бях щастлив, че си спомних тази нощ; последната нощ.
Още помня как на сутринта него вече го нямаше; не беше до мен, когато се събудих. Но някак си аз не бях разтревожен. Не бях тъжен, че го няма. Знаех, че това ще се случи един ден, но не исках да приема, че ще бъде толкова скоро.
Онази сутрин истината се вля в съзнанието ми, както нежната лунна светлина се вливаше в тъмното небе. Знаех къде е той и знаех, че вече не може да се върне. Тогава знаех, че той беше при мен благодарение на нея... и че пак по нейна вина сега го няма.
Знаех, че целувките от предишната вечер бяха последните му думи, а докосванията - последното "Обичам те!". Все още взиращ се в луната си спомних въпроса, който тогава той погълна с целувките си.
"Луната по-красива ли е от мен?"