„Аз съм виновен…”
„Не те разбирам, човече.”
„Заради мен… Само заради мен… Те…”
„Започваш да ме плашиш.”
„Ти… Ти наистина не знаеш… Не знаеш какво е чувството да…”
„Можеш да ми разкажеш, ще ти олекне. Така стана и с полицая, който живее близо до вас. Разказа на един случаен скитник и му се промени живота. Стана нов човек.”
„Всичко започна…”
„Кога, Джон? Не се напрягай, предостатъчно време имам.”
„… през една лятна нощ. Джейк и Том спяха в стаите си. Аз четях книга, съпругата ми прелистваше списание. Както винаги… беше съвсем тихо… и спокойно…
Но изведнъж чух крясък. Гласът на Том проехтя в къщата. Кейт, съпругата ми, светкавично стана от леглото. Заедно тръгнахме към стаята на по-големия ни син. Колкото по-наближавахме, толкова повече се свиваше стомаха ми…
Отворихме вратата и… и…” лицето на мъжа се обля в сълзи. „ Тогава видяхме трупа… на Том… Гърлото бе прерязано, а кръвта се стичаше по врата му. А гримасата… никога няма да я забравя… Никога. Кейт припадна и дълго не се събуди.
Погребението беше седмица след „естествената” смърт. Не – по-скоро убийството. Но патолозите така и не го доказаха, сякаш гърлото само се бе прерязало.
Две години поред, Кейт сънуваше кошмари и стенеше насън. Събуждаше се отново отпаднала, нямаше сили за нищо. Но постепенно започна да се оправя, животът ни стана почти нормален.
Тогава… Една нощ отново чухме крясък… Този път на Джейк. Всичко отново се повтори, само че още по-ужасяващо… Намерихме само част от трупа в гардероба, главата и десният крак липсваха… Отново нямаше следи.
Кейт го прие още по-зле. Свали 10 килограма. Кожата и избледня, устните посиняха… Дори не можеше да стане от леглото…
Това продължи три години. Решихме да се преместим в друг град, да имаме друго дете… Но в опитите да избягаме, не осъзнахме… То ни преследваше!
През есента на 2002 се роди Джесика. Първата година живяхме нормално. Кейт и аз отново работехме.
Но една сутрин… Отхрихме и трупа на Джесика. Езикът беше изтръгнат, очите – извадени, а гърлото – прерязано. Кейт вече не издържа. Получи сърдечен удар и почина на място. А аз свърших тук…
„Вече те разбирам, човече.”
„ Благодаря ти… въображаеми приятелю.”
„ И не забравяй, че То винаги ще те преследва.!”
Очите на Джон се отвориха широко. Ръка се подаде от огледалото. Впи ноктите си във врата му, хвана го в здрава хватка. Заблъска главата в стената. Огледалото се счупи, всичко се обагри в кръв.
Проблесна червена светлина, идваща от огледалните парчета. Черна сянка се появи. Приближи се до трупа и заблиза алената течност от пода. След това отново изчезна.
То винаги ще го преследва. В къщата му…В лудницата… Навсякъде. Винаги. Дори и след смъртта.
То преследва и всички останали. Стои скрито в сенките и чака… Чака удобна възможност да излезе… Червените му очи отново да проблеснат, предвиждайки новото клане… Новото кръвопролитие.
Никога не е късно. То ще излезе независимо какво и как… То ще обагри всичко в пурпурна кръв!