Японската сабя и духът на Бушидо

“Да попиташ може да бъде моментен срам, но да не попиташ и да останеш
невеж, е доживотен срам.”
(самурайска мъдрост)

“Да
знаеш и да действаш е едно и също нещо.”
(самурайска мъдрост)



За западната култура самурайската сабя в
най-голяма степен символизира традиционните японски бойни изкуства.
Още
в дълбока древност японците вярвали в съществуването на трите свещени
съкровища: сабята, огледалото и скъпоценния камък, които олицетворявали
императорската власт.
Японците отъждествявали сабята с духа, тя била
символ на доблестта, честта и храбростта.
В семействата на
самураите имала наследствена стойност и се предавала от поколение на
поколение.
Култът към японската сабя води началото си от шинтостките
вярвания. Съгласно легендата, богинята на Слънцето Аматерасу подарила
на своя внук сабя и го изпратила на земята, за да въздаде справедливост и
възцари мир.

Японската сабя, наричана още нихонто, била не само
оръжие, но и инструмент за духовна поддръжка. По тази причина тя се
превърнала в обект на поклонение в шинтоистките храмове.
По-късно, в
будистките светилища на сабята вече бил приписван превантивен, защитен
характер, тъй като древните вярвали, че ги предпазва от болести и
проклятия.
Класическият буши се отнасял към сабята си като към нещо
строго лично и едновременно с това универсално. Самураят вярвал, че тя е
надарена с мистични качества, че е (дори) разумно същество.
Към
днешна дата са запазени множество разкази, разкриващи различни аспекти
от нейното развитие. Обект на интерес и до днес са гравюрите,
разположени в основата й – безспорно доказателство за съществуването на
тясна връзка между религиозната вяра на японските воини (в шинтоистки и
будистки божества), езотеричния будизъм и военната наука.
С течение
на времето сабята се превърнала в емблематично оръжие на професионалните
войници в Средновековна Япония.

По време на Първата и Втората
световна война, тя била основна част от екипировката на офицерите от
японската армия, флотата и полицията.
За западната култура японската
сабя остава и до днес безспорен шедьовър на оръжейното изкуство на
Изтока. Именно по тази причина, непосредствено след обявяването на
капитулацията на Япония след Втората световна война, огромни количества
от “екзотичните сувенири” били изнесени от страната от американски
офицери и войници.


В съвременната
европейска култура сабята се асоциира предимно с кендо и кенджуцу, двете
бойни изкуства, наричани условно и не дотам коректно “изкуства на
японската фехтовка”. Зародили се около Х в., те успели да се утвърдят
като неизменна част от военната подготовка на самураите до съвременната
им трансформация в по-скоро спортни и медитативни практики.

Значително
по-малко известно е друго емблематично за Япония бойно изкуство –
иайдо.
Терминът “иайдо” се налага през 30-те години на миналия ХХ
в., благодарение на Накаяма Хакудо, един от най-популярните майстори на
японската сабя. До този момент за обозначаването му се използвали
термините “иай-джуцу” и “бато-джуцу”. Известно е, че след Втората
световна война бу-джуцу, дотогавашното наименование на бойните изкуства в
Япония е изместено от бу-до, термин, който успява да въведе и утвърди
една нова, глобална концепция за предотвратяването на конфликта въобще.
Иайдо
е изкуството на мигновеното реагиране. Същността му се заключава в
японската фраза “сая но ути”, което в буквален превод означава “да
победиш, без да изваждаш сабята от ножницата”. Тя носи автентичния дух
на бу-джуцу: противникът да бъде отстранен максимално ефективно. В
сравнение с кендо, иайдо е сравнително по-младо изкуство. Легендата ни
отвежда в ХVІІ в., когато самураят Хаяшидзаки Джинсуке Шигенобу
(1542-1621) трябвало да изпълни дълга си – да отмъсти лично за смъртта
на своя баща според кодекса на честта Бушидо. Постепенно той стигнал до
извода, че може да разчита на успех в един-единствен случай: ако посече
противника си, преди той да е успял да извади оръжието си. Иидзаса Йенао
(1387-1488) е другият легендарен японски майстор, на когото приписват
създаването на техниките, практикувани в иай-джуцу. Иидзаса Йенао бил
считан за много способен самурай, въпреки че по-късно се разочаровал и
дал обет за будистки монах. Но продължил да изучава кен-джуцу в школата
Шинден, намираща се при храмовете Кашима и Катори, посветени на военни
божества. По-късно развил собствена школа – Теншин Шоден Катори
Шинто-рю, в която преподавал техники за мигновено реагиране в ситуация
на защита при внезапна атака или неочаквано нападение със сабя.

С
течение на времето, изкуството за мигновено региране с хладно оръжие се
разпространило във всички японски префектури. Школите, в които
самураите изучавали иай-джуцу-практики, наброявали повече от
четиристотин. Безспорно, всяка от тях допринесла по свой начин,
прибавяйки нови елементи в системата на обучение, но по своята същност и
цел те били единни: мигновеното изваждане на сабята и един, максимум
два последователни удара. Жив оставал онзи, който не само притежавал, но
и успявал да реализира по-голяма бързина и точност. Подобна техника
изисквала не толкова отлична физическа подготовка, колкото висока степен
на психическа мобилизация и концентрация.

Някои от
изследователите на бойните изкуства в Япония свързват иай-джуцу с израза
“цуне ни ите кю ни авасу”, който в превод означава “ където и да се
намираш, ти винаги си длъжен да бъдеш в готовност да реагираш
мигновено”.
За разлика от почти всички останали бойни изкуства,
техниките в иайдо са се съхранили до наши дни почти без изменения. До
голяма степен за това способствал и фактът, че основен приоритет в
иай-джуцу станало максимално точното изпълнение на изискванията и
ритуалите.
Къде се крие тайната на това, че изкуството на владеенето
на меча продължава да бъде актуално и днес, във века на високите
технологии, ядреното оръжие и космическите постижения?

От една
страна, физическата активност, която в определен смисъл дава специфично
натоварване на всички мускулни групи.
От друга страна,
практикуването на иайдо развива способността за мигновена концентрация и
достигането на дълбока степен на психическа концентрация.
По тази
причина в Япония иайдо практикуват както хора, които не притежават
предварителна подготовка по бойни изкуства, така и професионално
занимаващи се с карате-до, айкидо, кендо и др.
Към днешна дата
съществуват много школи и стилове в иайдо. Най-популярните са Мусо
Джикиден Ейшин-рю (ок. ХVІІ-ХVІІІ в.) и Мусо Шинден-рю (основана от
Накаяма Хакудо, 1869-1958).



•Кобо-ити
– идеята, съгласно която действията на нападение и защита в основата си
са едно и също нещо; характера на ответното действие практикуващия
иайдо бил длъжен да определи мигновено

•Му-шин – състояние на
не-съзнание; счита се, че бойните изкуства са друг начин за постигането
му - когато самураят успявал да се "слее" с оръжието си, се "възвръщал"
към своето "истинно съзнание"

•Исшин ден шин – в буквален превод:
“от моята душа към твоята душа; директно, безгласно”; предаване на
знанието от учител към ученик.

•Фудо-шин – неподвижен дух-разум;
състояние на духовна концентрация, в което умът е “като повърхността на
спокойно езеро”

•Хей-хо – “сливане с Природата”; един от
основните принципи във философията на японските бойни изкуства