[Разказ] Нещо без име

Събудих се заради поредният ми кошмар и отворих очи. Кремави стени, скърцащо легло и снежнобял таван – намирах се в моята стая. Въздъхнах от облекчение и погледнах през прозореца. Лесно забелязах, че е все още нощ, въпреки щорите. Мразя слънчевата светлина и, все пак, спя на включени лампи. Странно, нали?
Но защо, всъщност, кошмарът ме накара да се събудя? Сънувах, че губя скъп приятел. Не знаех кой точно, нямах представа дали такъв човек въобще съществува, но все пак го усещах по този начин.
„И защо се стресна?” – попита нещо в мен. Нещо, което ме накара да се замисля. Нямаше причина това да ме плаши. Просто на тази земя има само един човек, за чиято смърт да ми пука. Този човек в момента лежеше на скърцащото си легло и си мислеше какви ли не абсурдни неща. Друг такъв екземпляр нямаше. Нито на Земята, нито на Луната, нито на което и да е било друго небесно тяло.
Преди година-две, може би, имаше хора, които да обичам истински. Но сложих маската на лицето си и тази обич, някак си, спря да се усеща. Всички хубави чувства, които изпитвах, се насочиха към мен самата, маската продължаваше да стои на лицето ми.
Смеех се, защото така трябва; правех се на тъжна, защото така трябва. Беше досадно и, сигурно заради това, трудно понасях всичко живо около мен. Освен себе си.
Живеех в собствен свят, в който единственото значимо нещо съм аз. Само тогава можех да почувствам нещо истинско. Да се зарадвам или да се натъжа. Продължавам да живея там, а този свят остава все същият. Не исках да се променя, както се променя реалността.
И изведнъж усетих , че голяма част от мен си е отишла и продължава бавно, но сигурно, да си отива.
Очите ми вече пареха почти до болка. Заплаках за пръв път от много месеци. Никога чувството да губиш нещо не е било приятно. А чувството да губиш себе си, да го осъзнаваш и въпреки това да не можеш да направиш нищо е болезнено.
Нямах силата да направя каквото и да е било, въпреки болката – не исках да разруша своя идеален, непроменяем свят.
Чух аларма от телефон и погледнах през прозореца отново – беше светло. По навик се присегнах към телефона си, но се спрях. Знаех точно колко е часа. Сигурна бях, че знам.

Край

Онемях... имаш талант... невероятно е как .... просто нямам думи... Стахотна си... !!! Очаквам още твои разкази ... [Разказ] Нещо без име 861586

Mammon Of Greed пишеш невероятни неща, давай в същия дух и занапред

Наистина невероятно..продължавай в същия дух..

» [Разказ] То
» [Разказ] Вече ще сме завинаги заедно...
» Питай нещо..
» Напишете първото нещо..
» Последното нещо което сте яли?